text

Отзив 5

Да покажеш с 43-годишно закъснение *

 
Бел.ред. Текстът е произнесен при представянето на “Праволинейна инерция” от Русчо Тихов (ИК “Парадокс”, С., 2010), което се състоя на 18 ноември т.г. в София.
 
„На някой по-далечен мой събрат ще се падне да разгадае доколко всичко това е лишено от стойност и да се опита да приспособи историята за широката публика, която трябва да ме хареса… Не, аз никога няма да се озаптисам. Все така ще продължавам да натрупвам и да се отхвърлям.”
Това пише преди 43 години Русчо Тихов в своите тетрадки. Тогава той е на 21, прилича на Боб Дилан, годината е 1967-68 и е в Клермон Феран, Франция. Избрах този откъс за начало, защото се явявам по силата на случайността може би този далечен негов събрат, който тук, сега се опитва да разбере и да приеме този текст, роден не на време и не на място, не и на език, който може да понесе това.
Дали е така, питах се, когато, отпусната в седалката на самолета, четях тази книга, пренасях думите през съзнанието си, а те упорито отказваха да му се подчинят или то на тях… Все едно – текстът се съпротивляваше да бъде четен, а в същото време течеше като импровизация на джаз – повтаряше, затихваше, после се изплъзваше от звука и се самовзривяваше, а след това подемаше мелодия, сякаш до този момент не беше се разлагал на съставните си части. На съставните части на стила. На съставните части на езика. Авторът не спираше да играе на криеница, гоненица, дразненица, подиграваница с читателя в мое лице. И не се интересуваше от реакциите ми.
Можех да затворя книгата и да спра, но не спирах. Можех да продължа да пробягвам с отегчени или безразлични очи по страниците и да продължавам нататък, докато мисля за друго или гледам облаците от прозорчето на самолета. Оказах се по средата. Във въздуха на думите. Не можех да спра, но и не можех да продължа. Все пак, „изслушах” импровизацията докрай, като четях текста като музика, слушах го, не спирах там, където ме запъваше, не мислех там, където се имитираше мисъл, наслаждавах се на фрагментите, които ми намигваха – тук е скрита нотата, която трябва да чуеш… (Впрочем, така четох и „Одисей” на Джойс и горещо го препоръчвам на тези, които смятат, че няма да могат да го прочетат.)
Когато слязох на летището, вече знаех защо не само се оставих на текста, но и защо този текст ми казва нещо… Защото притежаваше три неща, които мисля, че са много важни за писането днес. При това беше написан преди толкова години, във време, в което на български език подобно писане е било немислимо. Осмелил се е да съществува тогава, да бъде написан, макар и да не би могъл да се публикува. Текст, който тогава е показвал, че този наш език би могъл да се обръща с хастара навън, да се разпада и събира отново, да казва неща, които само мътните потоци на съзнанието и чувствителността казват или само маркират. (В писмото си Юлия Кръстева е назовала важните пунктуми, та би било безсмислено сега да преповтарям с други думи нейната дисекция на текста. И какъв късмет е да имаш подобна рецензия на 21, и жалко, че Тихов не е продължил, следвайки съветите й.)
Възбудата от това да видиш, че е било възможно да имаш „събрат” тогава, че изобщо е написан такъв текст преди теб, че някой е искал да вкара в едно тези три неща: фрагментът, музикалността и рязката смяна на ритъма, при това да се опитва да удържа цялост, че е колкото суетен, толкова не му пука, че колкото е притеснен, толкова повече пуска думите да текат безразборно… Най-сетне – че казва: „Текст вече няма” – при това напълно във времето, възможно и важно за такова казване. Да има на какво да се опреш преди теб, на нещо такова, което не може да се озапти в писането…
Това щеше да бъде страхотно, ако го знаех на 21, на колкото е бил Русчо тогава. И не става дума само за мен, но и за другите, които в зловонните 80-те също пишеха по своите тетрадки с усещането, че са в празно пространство, че не само всичко е отчайващо изостанало от времето си, а че никога, никога няма да бъде наваксано; и се гърчеха в невъзможността да имат език за изразяване.
Мислех си, а и сега, няколко месеца по-късно също го мисля, че тази книга би ми/ни дошла добре тогава. Добре идва и сега, за да покаже, че „неустановеността”, както Тихов я нарича, продължава и днес да разкъсва, че и днес „всяка дума ще бъде мой враг в мълчанието съпроводило ме”. Сигурна съм, че написаното тогава, през 1967-68, не е могло да не бъде написано, но и не мога да пренебрегна това, което той казва днес в послеслова си – че след приключването на текста се е разболял и „от страх престанах да пиша”. Ексцентрично, „абнормално”, „арогантно” е било по онова време да се остави в „мрежите на всекидневния брътвеж”, да хипнотизира целенасочено в желанието да бъде изслушан и разбран, „защото моята поезия е дърво без корени”, пише той и опитва да проникне със студенина там, „където се влиза с благозвучна радостна молитва, упование, надежда и любов”. Писане, текст, който няма никакви шансове да види бял свят, но, според мен, авторът не е таил такива намерения, поне в началото.
„В редовете пропулсирани ритмично от мене има много глупости, модерности и плоски чудатости”, казва на едно място Русчо. Но това, което остава скрито между страниците на тетрадките, всъщност, цял един живот, вярвам, надявам се, успява чрез вложената в него енергия от младия мъж, попаднал сред авангардни фигури на френската култура тогава – кръга около „Тел Кел” на Филип Солерс, а след това приземил се отново в родния постен пейзаж, успява да окаже своето въздействие. Може би невидимо въздействие, но със сигурност уловимо, уловено от рецепторите на някои български писатели, които, без да са чели текста, са усещали, даже (смело си въобразявам) знаели са, че го има този опит преди тях. И в това мисля, е главното значение на този текст, но не само.
Разбира се, това могат да се сторят твърде лични впечатления, емоционални, пренебрежими. Това може би ще остане една непрочетена книга. Но „вие сте тук”, „елате по-близо, ще ви обясня всичко това” – изкушавам се отново да цитирам, а и да дам един пример. Преди дни гледах документалния филм „Адът” на Анри-Жорж Клузо, режисьор Серж Бромберг и Руксандра Медрея. Този филм разказва подобна история на несбъдването. Филм, в който Клузо иска за постигне ефекти от днешното кино със средствата на тогавашното, през 1964. Въпреки неограничения бюджет, успешните филми зад гърба на известния режисьор, богатото въображение и големите му надежди, въпреки прекрасните актьори Роми Шнайдер и Серж Реджиани, както и добрия екип, филмът не е заснет. От всички усилия остават няколко касети с лента без звук и само случайността, която среща съпругата на Клузо с Бромберг в един аварирал асансьор, явява пред нас този изключителен опит, този отчайващ опит, този поучителен опит на несъстоялата се творба. Какво от това, обаче, казах си на излизане от киносалона, нали го е имало, нали сега видях, разбрах, протвърди ми се това, че вдъхновението и усилието да експеримантираш винаги си струва. Този филм някак си ми се стори като поздрав за Русчо Тихов, както даже за тези, които не са се осмелили като него да пишат така: «една фраза си пробива път, пред която внезапно пада преграда, възпираща нейното придвижване». Защото, да покажеш какво си направил на 21 с 43-годишно закъснение, без да се изкушиш да промениш нищо, нито правопис, нито редакция, да се изложиш на днешните атмосферни влияния в този текст, «лишен от съществуване», си е честен жест. Както пише в книгата: «Честният човек е този, който не е могъл да стане нищо друго». Радвам се, че дочаках тази книга, защото мисля, че разбирам какво ми казва и благодаря на автора.
.
Силвия Чолева
———————————————————————————–
* Публикация във в. « Култура », 17.12.2010 г. – http://www.kultura.bg/bg/article/view/17807
.
Publicités
Par défaut
Uncategorized

аудиозапис и текст

« 1944 » – шеста част на документалния сериал « Втората световна »  *

© Снимка: Ина Вълчанова (използвани са пропагандни материали от епохата)

Чуйте предаването тук – http://bnr.bg/Audio.aspx?lang=1026#http://bnr.bg/Audio.aspx?lang=1026

Старите софиянци все още помнят 10 януари 1944 година, паниката и ужаса. Потока бежанци по княжевското шосе, измръзнали и уплашени, помъкнали най-причудлива покъщнина. Типичната колона бежанци – една от емблемите на Втората световна. Защото тази война ще остане в историята не само с големите танкови сражения, но и с огромните страдания, на които подлага цивилното население. След дневната и нощната бомбардировка на 10 януари над 300 000 софиянци напускат града си. Историческият център на столицата е разрушен безвъзвратно и завинаги. Затова сега го няма и там не се разхождат туристи.
В началото на 1944 година, след 900 дни обсада, е освободен Ленинград. Казват, че дълго след края на войната в този град нямало нито кучета, нито плъхове. През февруари Съветската армия започва неудържимото си настъпление. 6 юни е датата на десанта в Нормандия. D-day, както го наричат в Англия и Америка. На 1 август е освободен Париж.
В София идва на власт правителството на Муравиев, което панически обявява амнистия по всички извънредни военновременни закони. По това време Червената армия е вече в Румъния. На 5 септември Съветският съюз обявява война на България. На 8 септември руснаците преминават Дунава. В нощта на 8-ми срещу 9-ти в София са превзети Военното министерство, радиото и пощата. На 9 септември в шест часа сутринта Кимон Георгиев прочита по радиото прокламация за създаване на правителството на Отечествения фронт.
1944. Година, за която сме учили в училище.
.
С гласовете на: Русчо Тихов, Богдан Бенев, Елена Дюлгерова, Стоян Бахчеванджиев, Борис Колчев, Цола Драгойчева, Франклин Рузвелт, генерал Де Гол, Димо Казасов, Константин Муравиев, Кимон Георгиев, Стоян Конакчиев, Нина Левенсон, Лили Вермут, Йосиф Илел, Александър Наков и Стилиян Парушев.
————————————————————————————
Par défaut
text

Отзив 4

Инерцията на едно непознато за публиката начало *

Image

« Вие привидно ще мислите, че картините, изграждани от мене, ще ви достигнат, отразяващи се във вашето разбиране. Страдания на моменти, красота на трагедия, нищожна стойност в моите обятия без стойност, насочено и праволинейно, все повече отдалечаващи се и разпадащи се в ритъма на неповторимост, неизчерпаем източник, театрално впечатление, изкуствена пристройка, така реално възприемана от вас и от мене на мястото на нещо друго, което е по-страшно поради своята незабележимост, невъзможност, отметната за сметка на едно възвръщане назад, по причина, недостигаща до съзнанието, и вие ще мислите, че картините, произвеждани образно от вас, ще ви достигат, отразявайки се във вашето съзнание в невъзможност да се обърнете към предмета. Леден поглед ви изстудява, Анека тегли своята дреха за гърдите си, погледът й тежко се снишава и затваря, сънят – смърт без граници… безредието на собствения ви език отразяващо безредието на езика ми… неуловим и отражаем, чувствителен като движението на светлината, създаваща очертания, тази липса на релеф, разграниченост, това еднообразие, покриващо фразата, подсилващо се от необичайната й настройка, смесени напеви, припеви, звукове, появяващи се на интервали, първобитни гласни, крясъци, следващи се в неразкъсани редици, униформени и заплашителни, в своя бавен, но сигурен марш, преминавайки по тръпнещите мостове, разстилайки се в равнината като народ, който воюва… […] Вие привидно ще мислите… Вие привидно мислите, че картините, разкривани от мене, ви достигат, отразяващи се във вашето и моето разбиране… Стрелки от часовник, преминаващи по циферблата за секунди, непреодоляващи собствената си двупосочност, тези миражи, насочващи ме…”

Това е цитат от текст, писан през 1968 г. от един 21-годишен български младеж, намиращ се по онова време в Клермон Феран. Думите в езика на този текст носят семантични проекции по начин, по който тогава, а и доста след това вероятно никой в България не е писал. Няма такъв текст в българската литература, не само по времето, когато е писан, а може би и въобще. Ръкописът, писан в края на 60-те, не е издаван, отлежава повече от четири десетилетия. И доживява да се превърне в книга едва днес, в средата на 2010 г., когато неговият автор, Русчо Тихов, е прехвърлил шейсетте.

През 1969 г. впрочем младият автор изпраща ръкописа си на 27-28-годишната Юлия Кръстева, защитила през 1968 г. докторат по семиология в Париж, и тя му връща отговор с оценката си. В писмо до него, носещо дата 2 март 1969 г., Кръстева казва:

“Българският език, още не познал законите на рационализма, още невежа за строгата логика на класицизма, очевидно се съпротивлява на всяко “писане”, което се стреми да “изработи” анти-рационалното: логиката на подсъзнанието (грубо казано). Фолклорните опити на Радичков да въведе с “черен хумор” някакъв своего рода “поток на съзнанието” са струва ми се нестабилна още база за това изграждане, което вие предприемате. С други думи, нашият език започва от “нула” и ако иска да е на равнището на века, трябва да руши от най-високото. “Трагична участ” може би, но и единствената теоретически и политически (да не кажа “морално”) възможна. Така че, нека “родната реч” да е изнасилена (деепричастия, сег. причастия, несвършващи фрази и пр.) – щом е, за да й се влее нова логика! […]
Напълно съм съгласна с “еротиката”, с “производствения процес”, със “съда над “Аз-а” и пр. На места ми се струва все пак, че le signifié тъпче на място повече, отколкото е нужно. Формализъм без солидно signifié е въртележка. Нужен е нов мит, а митът се гради с отломки от стари.”

Защо този текст, тази книга, чака толкова дълго?

Дали той наистина достатъчно е изпреварил времето, българското си време, че инерцията му би била достатъчна да покрие всички минали междувременно поколения и години? Дали някой от читателската или критическата публика ще види чрез този текст как някой от поколението, родено в България след края на Втората голяма война, е бил част от езиковите (и от всички други тенденции и търсения впрочем) на 60-те, от едно почти митично за Европа и света десетилетие? Пишейки на български, не на някакъв друг език; чупейки структурите точно на този език или минавайки през тези структури с риск за чупещите/счупвани сетива.

Изкушеният да види дали е така читател, бил той на 20, 40 или 60, може да се опита да намери тази книга. Изкушеният пишещ брат от което и да е поколение най-вероятно ще се учуди, че някой български автор е писал така през 60-те.

42 години по-късно Русчовата “Инерция” вижда бял свят, една от малкото или всъщност единствената, която е рискувал да опише.

——————————————-
Русчо Тихов, “Праволинейна инерция”, Издателство “Парадокс”, С., 2010

———————————————————————–
* http://kulturni-novini.info/news.php?nid=10142&page=news_show&sid=64

3.06.2010 г.

Par défaut
photo, text

Из видеоепизодите на « Илюзии »

р3

« Илюзии »*, ТР « Сфумато »
Режисьор: Младен Алексиев

С учасието на: Елена Димитрова, Ирмена Чичикова, Васил Читанов, Стефан Щерев

Във видеоепизодите: Русчо Тихов, Христо Буцев, Ваня Михайлова, Юлия Калудова и др.

р2

р1

————————————————————————-

* Повече за пиесата тук – http://www.programata.bg/?p=39&l=1&c=1&id=79480

.

Par défaut
collage, text

Отзив 3

Може ли куче да изяде слон? *

Колажите на Русчо повдигат една противоречива тема по отношение на  класиците и религията.  Въпросът е много обширен, засяга  класиката  и една вековна илюзия. Навикът на хората да мислят еднопосочно по  определени правила и догми, залостени от логиката не могат да допуснат никакви абсурдни твърдения. Това не е ли един абсурд класика – порно! Куче изяжда слон! Еротичното начало във всяко живо същество е водещо начало, но по утвърдени правила то е табу за обществото Споровете за и против еротиката или порнографията  са излишни, това което природата е дала не подлежи на обжалване. Човек предполага, природата разполага. В колажите умело са съчетани еротика и класика в съвършено композиционно и колоритно единство което прави колажите своеобразни произведения на изкуството. Да се съчетаят две толкова противоположни начала отдалечени стотици години едно от друго показват творческите възможности на автора да осъвремени класиката със нов своеобразен прочит.  Нека зрителят, който гледа тези картини сам реши дали да затвори страницата и да анатемоса автора или да продължи да гледа и да се възхищава на майсторството му. Някой ще  харесат нещата други не,  но това няма да засегне самочувствието на автора нито ще го спре да твори, по скоро ще е показател за комплексите на гледащия. При съмнение и недоумение от всякакво естество нашият съвет е потърсете помощта на психиатър.

Написах с ръката моя :  Б. Бенев, свободен художник – артист.

.

Could a Dog Eat an Elephant?

Roustcho’s collages raise a very controversial issue with regard to the classics and religion. The problem is very itchy and embarks on classics and a century old illusion. The habit of the people to think one-way according to set rules and dogmas and locked in logic cannot allow for any absurd assertions. Is it not an absurdity to run into porno-classics! A dog eats up an elephant! The erotic principle in any living creature is the leading principle but due to established rules it is a taboo to society. The argument for or against erotic or pornography is irrelevant since what nature has provided is not subject to appeal. Man supposes nature disposes.

Erotic and classics are skillfully combined in these collages with a perfect composition and color unity which turns them into works of art in their own way. This ability to combine two such contradictory principles separated by centuries of time from one another to update classics in a new original manner. It is up to the beholder watching these pictures to decide for him/herself whether to close the page and condemn the author or to go on watching and admire his mastery. Some will like the things others will not but this will not affect the author’s self-confidence and will not deter him to his passion to create and would rather be an indication to complex of the beholder. So our recommendation is to look for a good psychiatrist!

Written in my hand  –  wanton artist Bogdan Benev.

——————————————————

ЦЕНЗУРА НА КЛАСИЦИТЕ   BG

Колажите на Русчо Тихов на пръв поглед са невинна гавра с класиците. Репродукции на христоматийно популярни картини  са „обогатени” с елементи на „чиста” порнография.
Разбира се, от това на класиците нищо не им става, защото по принцип са недосегаеми. Ние обаче може и да ги „прочетем” по нов, актуализиран, адекватен на времето, средата и мисленето ни начин.
На пръв поглед колажите са детински наивни – като ученически драсканици по достолепни физиономии в скучен час или като мустаците на Мона Лиза, чиито автор впрочем вече също  е класик.
Играта с утвърдени и „застинали” образи – никой не очаква изненада както от класиците, така и от порнографията – продължава да привлича съвременните художници с възможността от съчетанието на две или повече баналности да се случи /или не/ нещо, ако не ново – то поне забавно или интересно.
При колажите на Русчо Тихов интересното се случва не толкова на повърхността, т.е. в резултата, колкото в подхода към него – в системата от манипулации на образа.
А те вървят по цялата гама от „превод” през „редактиране” до „цензуриране”.
И трите процедури, макар с различни намерения  и резултати, в крайна сметка  са нанесени върху „тялото” на оригинала. Авторът, бидейки преводач на класици в литературата пренася своя опит и в интерпретацията  на художниците класици. Той внимателно подбира порнографските елементи подходящи смислено, стилово и естетически за „актуализирания превод” на старите майстори. На места прилага по-сериозна редакторска намеса, която сгъстява, концентрира и уплътнява образния „текст”.
После идва интересното – авторът сякаш се отдръпва и наблюдава как слелите се в едно цяло класика и порнография взаимно /и неизбежно/ се цензурират. Класиката не позволява на порнографията да е вулгарна, а порнографията освобождава класиката от лицемерния морал.
Любопитно е, че в своето взаимодействие те отлично се разбират, въртят се в любовен танц, забравили напълно „хореографа”.
А той, заедно със зрителите чака да види какво ще се получи от всичко това – еротика, безобиден кич или пореден чудовищен хибрид в полето на масовата култура.

Диана Попова

Колажите са правени през 80-те и началото на 90-те години.
Не са правени на компютър, а по традиционния начин с ножичка и лепило.

CENSURING THE CLASSIC   EN

Roustcho  Tihov’s  collages seem to be an innocent  mockery at the classics’ reproductions of textbook paintings “enriched” with elements of “pure” pornography. Needless to say, the classics are not affected in the least, since they are intangible by definition. What happens is that we can “read” them anew:  as entities consonant and adequate to our time, milieu and way of thinking.
At first glance, Tihov’s collages are childishly naïve like schoolboy scrawls on venerable faces or like the moustaches of Mona Lisa, whose author, by the way, has become a classic in his turn.
The play with established and “frozen” images – nobody expects any surprises either by the classics or by pornography – still appeals to contemporary artists as far as the combination of two banalities can or cannot produce anything, if not new, at least something funny and unusual.
Whatever happens in Roustcho Tihov’s collages is not so much on  the surface, but at the level of the end result, as in the approach itself – in the system of manipulations of the image.
And the manipulations exhibit the whole range of “translation”, editing” and “censuring”. All three procedures, though differing in their intentions and results, are enacted on the “body” of the original.  Being an experienced translator of classical literary authors, the artist transfers this experience onto his interpretation of classical artists. He carefully selects the pornographic elements which carry out the “actualized translation” of the old masters in terms of content, style and aesthetics. At times his editorial interference is rather substantial:  being focused  by intensifying the perception and giving substance to the image texture.
And  that is the moment when the intrigue is triggered: the author withdraws and watches how the merger of the classical and the pornographic censorship other. The classical purges the vulgar of the pornography, whereas the pornography purges the classical of its duplicitous and false morality.
Curiously, they interact in perfect harmony; they swirl in a love dance, totally oblivious of their choreographer.
Meanwhile, the latter, together with the spectator, is waiting to see what it all will lead to – eroticism, guileless kitsch or the next monstrous hybrid in the field of mass culture.

Diana Popova  – an art critic

The collages were  produced in the 1980s and early 1990s.
They are not computer generated.
They were made in the traditional way – with scissors and glue.

Guess the classical substrate.

——————————————————————————————-

* Публикация в Eratos.hit.bghttp://eratos.hit.bg/Text.html

Par défaut
text

Отзив 2

Новото дисидентство*

pravolinejna-inercia

Неотдавна „Парадокс” издаде една любопитна книга – „Праволинейна … инерция” от Русчо Тихов. Тя представлява класически „ръкопис в чекмедже”, от тези, които толкова много ни липсват. Едно двайсетгодишно момче в края на 60-те години пише нещо, което днес някой критик би нарекъл „роман”: може би хаотичен поток на съзнанието, може би литературно бълнувана изповед… Във всеки случай, текстът е напълно извън нормата за литература по онова време, той изразява съпротивата на един млад, интелигентен човек срещу неговата действителност. Неслучайно Юлия Кръстева, която му праща дълго писмо-критика, вижда в този неиздаваем тогава „роман” алтернатива на обезсилената откъм бунтарски рефлекси българска белетристика.

Наистина, преживяхме половин век в условията на един тоталитарен режим, без да дочакаме големи текстове на духовната съпротива. Каквото и да говорят националистите за „демократичния инстинкт” на българския човек, огромното мнозинство от хора си бяха открили начини за частен уют в гънките на комунистическата действителност. Едни намериха смисъл в убеждението, че вярват в „идеята”, други – в умението за съглашателство, трети – в дискретната и разумно невидима вътрешна съпротива срещу властта. България стана известна като държавата с най-слабо, лениво, сякаш ненужно отвътре, почти неуместно дисидентство.
Нека сега да прескочим бързо напред в историята. Какво виждаме днес – след двайсет демократични години? Феномен, който отново е достоен за удивление – цял народ от дисиденти, народ-дисидент спрямо управниците и управленията, които избира сам. Оказва се, че това, което не успя да постигне половинвековното тоталитарно потисничество, постигна го – при това много бързо – свободата от него. В някакъв момент социалните историци ще трябва да се замислят върху този парадокс и да предложат своите обяснения; засега обаче можем поне да го констатираме.
Съвременните средства за масова информация, глобализирането на нейното разпространение и особено безграничните възможности в интернет ни направиха много по-знаещи, но в никакъв случай – по-щастливи. Всъщност, за пръв път можем да въздъхнем заедно с библейския Еклесиаст, че този, който трупа знание, трупа тъга. За сметка на това станахме недоверчиви, мнителни, подозрителни към всичко, което се споделя в публичното пространство – истински социални параноици. Все по-остро усещаме дефицита на разумни и почтени хора сред политиците. Все по-ясно виждаме хаоса в поведението на институциите; все по-малко вярваме на тези, които красноречиво защитават някаква кауза; все по-често мърморим байганьовското „И едните са маскари, и другите… всички са маскари”. Това обезсмисля живота – на отделния човек, но и на целия национален колектив. Изтичането на хора, особено на млади хора, не е само въпрос на безработица и нисък стандарт; повече от липсата на пари го подхранва липсата на вяра в смислеността да живееш точно тук, сред тази група от хора. Българинът се е оттеглил в себе си така, както никога досега. Не му останаха много възможности за избор на смисленост: голият лов на пари и власт, развлеченията, кресливата телевизия, самотата пред компютъра… Нищо от това обаче не може да му набави липсващото усещане за духовен живот.
Може би има все пак алтернатива… твърде старомодна наистина, но вечна като света: религията. Имам предвид християнството (а защо не и мюсюлманството, и юдейството по тази логика?) като нравствено преживяване, защото като институция, особено като българска институция, то изглежда безнадеждно фалирало. Само че има един проблем: християнският път извежда към приемането на страданието като единствен начин за съучастие в битието на Бога. Колко хора в днешния западен свят са готови да прегърнат страданието като спасение? Човечеството изглежда изморено от способността си да страда, целият постмодернизъм беше покръстване в удоволствието като право на личен живот. От страданието днес става само добра литература.
И пак стигаме до въпроса за безалтернативността, за липсата на „български” смисъл, за политическия фарс, за повсеместната криза на доверието… Ето, това е новото дисидентство. Колко ще стоим в него, докога, ще излезем ли някога, има ли смисъл да излизаме или, както казват някои, по-добре е колективно „да се разпуснем”? Оказва се, че свободата не ни донесе отговори, а нови – и сякаш неразрешими – въпроси.
.
Милена Кирова
Par défaut
text

Отзив 1

Опитвам се да разбера…*

pravolinejna-inercia

„Праволинейна инерция” от Русчо Тихов (Парадокс, 2010) е текст, появил се четирийсет години след написването му (вж. „Култура”, бр. 28 и бр. 44 от 2010). Преди време Ани Илков изпрати в редакцията курсова работа на негова студентка върху този текст. Публикуваме я заедно с неговите редове и със закачка от автора.

K

„Праволинейна инерция” е книга, различна и нетипична за българския стандарт. Толкова нова, че дори е трудна за четене, да не говорим за осмисляне. Започваш да четеш и колкото и да се опитваш да вникнеш в написаното, остава само усещането за механично четене. Препрочиташ. И пак нищо. Разпилени мисли и чувства на човек, който или тотално е загубил разсъдъка си и представата за това кой е и какво всъщност иска да каже, или е прекалено интелигентен, свръхчовек със свръхвъзприятие за света, което от своя страна не те кара да се чувстваш по-добре, не разбирайки го. Опитвам се да разбера. Няма да се откажа, въпреки все повече засилващото се чувство на отрицание в мен.
Опитвам се да намеря някакви символики, метафори, които той евентуално е използвал, за да си обясня смисъла на това, което пише. Да оправдая нетипичната, достигаща до неадекватност подредба на думите в изреченията. Или по-скоро – тяхното хаотично поставяне. Сякаш говори на друг език с български думи. Езикът… Толкова е странен, неестествен, дървен, непригоден за изразяване на едни така силни емоции и мисли. Както Юлия Кръстева, в своето писмо до автора, пише : „…родната реч е изнасилена“… и то брутално, според мен. Сякаш всяко изречение е взето от различна книга и накрая подредени по едва доловим смисъл. Напомня ми на тези бележки, които престъпниците „пишат“, използвайки изрязани букви от вестници и списания, чрез които образуват думите, за да не ги хванат.
В момента, в който си помислиш, че може би започваш да разбираш, идва следващото изречение, което те връща в изходна позиция.: „В града Д., на крушата в слънчевия следобед, бял, изкачващ се, с други, с отпуснати крайници, в топлия следобед, ям ябълка………….. Това е картината увличащата се някъде от сънищата и реална, която преповтарям“. Първото изречение почти звучи смислено. Той, заедно с други, най-вероятно изморени хора, се изкачва, предполагам по някой хълм в слънчев, бял следобед. Звучи като съвсем реална, естествена и възможна ситуация. Докато не прочетем следващото изречение. Каква е тази картина? Случка от неговия живот, към която той се връща, или просто фикция? Обърква те. Още от самото начало не разбираш какво всъщност иска да каже Русчо Тихов. И в този случай буквално. Какво означава тази картина за него? С какво тя го привлича, че иска така силно да я задържи и дори обогати? По-хубава ли е от реалността? Ако да, къде и как живее този човек?
Приемам, че говори символично. Той се изкачва… изкачва се по стълбицата на живота, може би? Не е сам и е изморен, както и другите – „с отпуснати крайници“. Да се бориш в живота и с живота и да вървиш нагоре, е трудна битка. Но колкото по-напред стигаш, толкова по-удовлетворен се чувстваш. Може би и той. Яде ябълка. На пръв поглед, тази ябълка в това изречение, още повече в съчетание с града на крушата, изглежда, меко казано, екстравагантно. Но разгледана като символ, в най-общ смисъл, на свободата и личния избор до известна степен доказва моята теза. И в библейски план ябълката като символ на изкушението – да продължи да се изкачва или да остане там, долу, да се примири. Той избира да се бори, трудно му е, но това усещане му носи чувство на удовлетвореност. Въпреки трудността, той все пак открива нещо, от което да черпи наслада: Едно състояние на светлина, в което съм удобно. И тъй като нямам представа все още от къде да изходя и на каква основа да стъпя и да продължа да анализирам, аз приемам тази.
Това е книга, толкова богата и разнообразна, че, струва ми се, каквото и да кажа или напиша, няма да бъде достатъчно. Тази книга е като шифър. Не можеш просто да я обобщиш като цяло. Всяка дума е символ на нещо. Всяка дума е като врата, която крие зад себе си един отговор, едно обяснение, ключ към следващата врата, която също чака да бъде отворена, докато накрая не откриеш какво е скрито и зад последната и пред теб се сглоби истинската цялост и смисъл на всичко.
Русчо Тихов е автор, който явно има и иска да каже много. А когато човек се намира в такава ситуация, обикновено той се стреми не просто да предаде една случка, но и в думите да вложи чувството, което се провокира у него. В такъв момент ти се струва, че не намираш подходящата дума, че може би дори такава не съществува; и без да осъзнаваш, напълно естествено, чрез сложната конфигурация на думите, към която прибягваш, ти се опитваш да възпроизведеш силата на това, което казваш, да компенсираш тази липса. Дали това не се е случило и с автора? Той прелива. Преминава извън рамките на каквато и да е приета норма на писане. Може би и самият той се обърква, губи се във всичко това, което пише. Не може да овладее това, което мисли, чувства, иска да напише: Разтрепераната ми ръка чертае спазматично. Тя изхвърля порции хубав сън…, но нецялостен и неконстантно поддържан... Неспособна да се завърти в кръг около китката си... Не се чувства достатъчно свободен, пълноценен в работата си, може би? Импулсивна деградация… Сякаш се чувства съвсем близо до това, което иска да изрази, и почти успява, но пак… не е същото, не е така, както той иска. Сякаш се намира в капана на родния си език. Дескриптивните думи…, композиращи самите те своята композиция… Те се самонастройват като интелигентни роботи … Подбирайки най-здравите помежду си, всяка една заема свое собствено пространство, изблъсквайки веригите от същите такива. Като че ли пише по нюх, осъзнато оставяйки думите там, малко не на място, но достатъчно тежки, с надежда, че те ще оставят отпечатък, че с течение на времето те „ще си улегнат“.
Русчо Тихов те пренася в един нов свят, в едно ново измерение, където логиката и разумът не са от значение. Значение има само това да изпразниш главата от всичките мисли, летящи в нея. Звучи налудничaво, понякога дразни изключително, особено след като вече живеем във време, в което сме свикнали да получаваме информацията, която искаме, директно, ясно, точно. Но не сме ли изпадали и ние в такова състояние? Преливащи от мисли и чувства, от които искаме да се освободим, да споделим и които с все по-голяма сила са започвали да се блъскат една в друга, освобождавайки по този начин място за още и още, докато в един момент не ги запишем. И така не се освободим от тях. А може би не. Вие привидно ще мислите, че картините, изграждани от мене, ще ви достигнат, отразяващи се във вашето разбиране. Вие привидно ще мислите… Вие привидно мислите, че картините, разкривани от мене, ви достигат, отразяващи се във вашето и моето разбиране… Стрелки от часовник, преминаващи по циферблата за секунди, непреодоляващи собствената си двупосочност, тези миражи, насочващи ме…
Нито привидно, още по-малко действително разбирам картините, които авторът изгражда. Едва ли има и човек, освен самия него, разбира се, който да разбира напълно написаното, не просто защото то подлежи на различни тълкования, но и защото авторът достатъчно се е постарал в кодирането. С удоволствие обаче бих седнала и бих изслушала „превода“ на това произведение. От самия автор. Защо го е написал по този начин? Какво е искал да каже? Харесва ли си произведението? Какво мисли за него сега, от дистанцията на времето? Осъзнава ли, че този роман е едва читаем и дори изнервящ, дразнещ? Казвайки, че привидно си мислим, че го разбираме, означава ли това, че той съвсем съзнателно поема риска да остане неразбран или може би това му е целта?
„Праволинейна инерция”поражда изключително много въпроси. Тя иска от теб повече, отколкото ти дава. Или може би просто аз не разбирам. Вероятно човек на 30 или 40 години би я погледнал с различно око. Би я разбрал. Би я пречупил през призмата на своите разбирания и би я поставил в рамката на своите възможности. Какво ли би казал Зигмунд Фройд, ако можеше да я прочете? С всички тези редове със сексуален аспект, толкова извратени, гнусни и болни.
Литературният критик проф. Милена Кирова класифицира „Праволинейна инерция“ като „класически „ръкопис в чекмедже” от тези, които толкова много ни липсват.“, „…може би хаотичен поток на съзнанието, може би литературно бълнувана изповед… Във всеки случай, текстът е напълно извън нормата за литература по онова време, той изразява съпротивата на един млад, интелигентен човек срещу неговата действителност. Неслучайно Юлия Кръстева, която му праща дълго писмо-критика, вижда в този неиздаваем тогава „роман” алтернатива на обезсилената откъм бунтарски рефлекси българска белетристика.”
Това ме кара да се замисля и да направя съпоставка със съвремието ни. Естествено си задавам въпроса – „Издаваем“ ли е този роман в наши дни? И какво, всъщност, има предвид проф. Кирова, определяйки го като „неиздаваем“ – по политически причини или изцяло в литературно отношение? Романът е бил неиздаваем, защото изразява съпротивата на човек срещу неговата действителност. Но и днес този роман изразява същото. Значи причините са били политически. Може би навремето този роман е имал силата да промени нещо? Да възбуди у читателите, да предаде същия този бунтарски дух, от който по време на тоталитарния режим са се страхували толкова много и са унищожавали още в зародиш. Погледнато от този ъгъл, означава ли това, че днес, след като е издаден, този роман няма на кого да предаде това, което носи в себе си, защото, струва ми се, ситуацията преди и ситуацията сега не е много по-различна? И това, че днес може свободно да се купи от всяка книжарница, прави ли го „читаем“, още повече „разбираем“? Не е ли това един парадокс? Преди около четири десетилетия този роман е могъл да промени нещо, да има значение за много хора, но не е издаден. Днес този роман е издаден, но няма на кого, няма какво да предаде. Това не го ли прави ненужен? Освен, разбира се, като любопитно литературно произведение, може би единствено по рода си от български автор.
Разбираем или не и по какъв начин тълкуван, интерпретиран, този така наречен роман оставя следа в читателя. Той провокира със своята оригиналност, не типичност, екстравагантност. С иновативността си те привлича и иска да бъде разгадан. Несъмнено е впечатляващ и фактът, че този текст излиза от ръцете на двадесет и едно годишно момче. През цялото време, докато чета, във въображението ми стои смътен образ на възрастен човек. И как иначе. Кой би предположил, че тези мисли, хаотични и преливащи, объркани и объркващи, се раждат в главата на толкова млад човек и търсят начин да излязат. Създават представата за рибки, хванати в мрежа, които излизат като стрелички една през друга, по няколко едновременно, с този характерен за тях импулс при намирането на дупка в мрежата. И толкова объркани като онези пасажи от риби, които се събират в огромно кълбо и се придвижват светкавично при опасност да станат храна.
Този текст събужда у читателя много противоречиви чувства. Хвърля те от едната към другата крайност. Накрая не знаеш дали ти харесва или не. Объркан си, както думите в него. Дори самият автор пише: „След като „приключих“ с този текст, се разболях и от страх престанах да пиша. Реших, че да „чувстваш“ и „мислиш“, е абнормално състояние, което вреди на здравето“. … Дали наистина страховете са му основателни, може да прецени всеки един, прочел книгата. Колкото до твърдението, че мисленето и чувстването са абнормални състояния, смятам напълно да се съглася, ако става въпрос изключително за Русчо Тихов.
Теодора Вълчева
V курс, Славянска филология, СУ
 
*
Само две неща: предложих на вестник „Култура“ тази кратка рефлексия, защото ми харесва нейният тон – грациозно отворен към обекта си, но и неотстъпчив. Теодора с лекота и естественост минава над съвременната критическа пошлост, като умело (и умело, и весело-наивно!) рефлектира и над собствения си жест.
Трябва повече да настояваме за литературни преразглеждания на каноничната вкостенялост, която комунизмът ни завеща. Я да помислим по какви пътища би се движил литературният експеримент на 60-те години, ако книгата на Русчо Тихов беше видяла бял свят тогава? Тя видя само черния.
Нема ли се съмне най-после, бе?…
Ани Илков
*
Социалистическият сюрреализъм се прероди в « капиталистически » натюрморт.
Що автори, що чудо! Бродират по-добре от баба ми. И в израза са правилни, а пък изреченията – добре изтеглени барабар със запетайките и другите постуниверситетски придобити способности. Това време не е нашето, както и предишното. Кои сме ние да им пречим? Действайте, другари! Кой е оня идиот, дето ви подсказва да преосмисляте? Може да мислиш бавно и правилно, но може да се мисли с няколко противоречиви знака.
Русчо Тихов
——————————————————————————————–
Публикация на в. « Култура », 20.12.2013 г.  – http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/21684
.
Par défaut